Има деца, които могат да кажат кога ги боли. Има деца, които могат да разкажат какво са преживели. Има деца, които могат да посочат човека, който ги е ударил, обидил или унижил. Има деца, които могат да потърсят помощ и да поискат справедливост. Но има и други деца. Деца, които поради тежки увреждания, аутизъм, интелектуални затруднения или други състояния не могат да говорят или не могат по разбираем начин да съобщят какво им се случва. Те не могат да подадат жалба. Не могат да свидетелстват. Не могат да опишат болката, страха или унижението си. Не могат да кажат: „Помогнете ми“.

Именно тези деца са сред най-уязвимите членове на нашето общество. Те живеят сред нас, посещават детски градини, училища, социални услуги, дневни центрове и различни институции. Всеки ден родителите им ги поверяват на хора, които са призвани да ги обучават, обгрижват и защитават. Повечето специалисти изпълняват тези свои задължения почтено и професионално. Но когато възникне съмнение за насилие, унизително отношение, психически тормоз, грубо отношение или системно пренебрегване на потребностите на едно дете, обществото няма право да остане безучастно.

През годините родители на деца с увреждания многократно са споделяли тревожни истории. Някои от тях са довели до проверки и установени нарушения. Други са останали само подозрения, защото липсват преки свидетели или защото детето не е могло да разкаже какво му се е случило. Общото между всички тези случаи е едно - когато жертвата е невербално дете, истината често остава скрита зад неговото мълчание.

Именно затова правото е създало специални механизми за защита на децата и хората с увреждания. Защото законодателят е разбрал нещо много важно - колкото по-беззащитен е един човек, толкова по-голямо е задължението на държавата и обществото да го защитават.

Основният международен документ в тази област е Конвенцията на ООН за правата на детето. Член 3 от Конвенцията постановява, че при всички действия, засягащи деца, независимо дали се предприемат от държавни органи, съдилища, административни власти или други институции, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. Това не е пожелание. Това е задължителен правен принцип, който стои над административното удобство, над институционалния комфорт и над желанието на когото и да било да избегне отговорност.

Още по-категоричен е член 19 от същата Конвенция. Той задължава държавите да предприемат всички необходими законодателни, административни, социални и образователни мерки за защита на детето от всички форми на физическо или психическо насилие, обида, злоупотреба, пренебрегване, нехайно отношение, малтретиране или експлоатация. Това задължение съществува винаги, когато детето се намира под грижите на родители, настойници, учители, възпитатели или други лица, на които е поверено.

Тези принципи са възприети и в българското законодателство чрез Закона за закрила на детето. Законът поставя като основен принцип осигуряването на най-добрия интерес на детето и специалната закрила на децата в риск. Особено важно значение има член 7 от Закона за закрила на детето. Според него всяко лице, на което стане известно, че дете се нуждае от закрила, е длъжно незабавно да уведоми компетентните органи. Това означава, че подаването на сигнал при съмнения за насилие или риск не е просто право. При определени обстоятелства то е и законово задължение.

Много родители се колебаят дали да подават сигнали от страх, че ще бъдат обвинени в преувеличаване, че ще влошат отношенията си с институциите или че детето им ще стане обект на негативно отношение. Подобни опасения са разбираеми. Но законът е категоричен - когато има данни, че едно дете може да е в риск, защитата на детето е по-важна от всички останали съображения.

Тази защита придобива още по-голямо значение, когато става дума за дете с увреждане. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания изисква държавите да гарантират равнопоставеността, достойнството и защитата на хората с увреждания. Особено важен е член 16, който задължава държавите да предприемат всички подходящи мерки за защита от експлоатация, насилие и злоупотреба и да осигурят ефективно разследване на подобни случаи. Този текст не е случаен. Той съществува именно защото хората с тежки увреждания и особено невербалните деца са изложени на по-висок риск от посегателства, които могат да останат скрити за околните.

Същата философия присъства и в Закона за хората с увреждания. Макар законът да не урежда пряко наказателната отговорност за насилие, неговата цел е да гарантира упражняването на правата на хората с увреждания, тяхното социално включване, равнопоставеност и защита от всякакви форми на дискриминация и изключване. Това е още едно признание от страна на държавата, че хората с увреждания се нуждаят от засилена правна закрила.

Когато лошото отношение е свързано именно с наличието на увреждане, може да възникне и въпрос за дискриминация. Законът за защита от дискриминация забранява неравното третиране по признак увреждане. Следователно, ако едно дете е поставено в по-неблагоприятно положение именно заради своето увреждане, могат да бъдат ангажирани и механизмите за защита срещу дискриминация.

Конституцията на Република България също предоставя сериозна защита. Член 29, ал. 1 постановява, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Конституцията не прави разлика между възрастни и деца. Не прави разлика между хора с увреждания и хора без увреждания. Тази защита принадлежи на всеки човек.

Особено важен е и член 47 от Конституцията, който определя отглеждането и възпитанието на децата като право и задължение на техните родители и предвижда, че държавата подпомага това задължение. Тази разпоредба показва, че родителят не е страничен наблюдател в живота на детето си. Той е неговият основен защитник и има право и задължение да реагира, когато счита, че детето е изложено на риск.

В образователната система съществуват също ясни правила. Законът за предучилищното и училищното образование възлага на педагогическите специалисти задължението да зачитат и защитават правата, достойнството, здравето и живота на децата и учениците. Когато едно дете бъде поверено на детска градина или училище, родителят има право да очаква не само обучение, но и безопасна среда. Това не е въпрос на добра воля. Това е законово задължение.

Не бива да се забравя и ролята на Наказателния кодекс. Когато са налице данни за причиняване на телесна повреда, принуда, закана, оставяне без грижи, системно малтретиране или други противоправни действия, е възможно да възникне и наказателна отговорност. Разбира се, всеки конкретен случай следва да бъде преценяван индивидуално от компетентните органи. Но е важно обществото да разбира, че насилието над дете не е просто нарушение на професионалната етика. При определени обстоятелства то може да представлява престъпление.

В последните години все по-често се обсъжда и въпросът за използването на технически средства за запис, когато родителите имат сериозни съмнения за упражняван тормоз върху невербално дете. В такива ситуации е необходимо да се подхожда внимателно и законосъобразно. Целта на подобни действия не следва да бъде публичното унижение на определени лица или разпространението на записи в социалните мрежи. Когато родител прибягва до подобна мярка, тя следва да бъде мотивирана единствено от необходимостта да защити дете, което не може само да разкаже какво преживява. При наличие на данни за нарушение или престъпление информацията следва да бъде предоставена на прокуратурата, полицията, отделите за закрила на детето и останалите компетентни институции, които имат правомощия да извършат проверка. Преценката за допустимостта и доказателствената стойност на подобни материали принадлежи на компетентните органи в рамките на конкретното производство.

Когато жертвата е невербално дете с увреждане държавата и нейните институции не дължат обикновена защита. Те дължат засилена защита. Това следва както от Конвенцията за правата на детето, така и от Конвенцията за правата на хората с увреждания, Конституцията на Република България, Закона за закрила на детето, Закона за хората с увреждания и цялостната философия на съвременното европейско и международно право. Колкото по-беззащитен е човекът, толкова по-голяма е отговорността на държавата и обществото да гарантират неговата сигурност, достойнство и права.

Този принцип намира отражение и в Европейската конвенция за правата на човека. Член 3 забранява нечовешкото и унизително отношение. Практиката на Европейския съд по правата на човека многократно е подчертавала, че държавите не само трябва да се въздържат от подобни действия, но са длъжни и да провеждат ефективни проверки и разследвания, когато има достоверни данни за такива нарушения.

Особено тревожно е, когато институциите подхождат формално към сигнали, свързани с невербални деца. При тези деца липсата на пряк словесен разказ не може и не трябва да се приема като липса на проблем. Напротив! Именно невъзможността детето да свидетелства за преживяното налага по-задълбочена проверка на всички факти, обстоятелства и индикации за евентуално насилие или неглижиране. В противен случай най-уязвимите деца биха останали практически лишени от защита единствено защото не могат сами да потърсят справедливост.

Най-опасното в подобни ситуации не е само самото насилие. Най-опасна е безнаказаността. Тежките случаи рядко започват с тежко престъпление. Те започват с малки нарушения, които никой не е поискал да види. С една обида, която е останала без последствия. С един шамар, който е бил оправдан. С един подаден сигнал, който е бил пренебрегнат. С едно дете, на което никой не е повярвал.

Затова родителите не трябва да се страхуват да търсят защита от закона. Не трябва да се страхуват да подават сигнали, когато имат основателни причини за тревога. Страхът обслужва единствено интересите на онези, които разчитат на мълчанието. А мълчанието е най-добрият съюзник на всяко насилие.

Едно общество се познава не по отношението си към силните, а по отношението си към най-беззащитните. Сред най-беззащитните са именно невербалните деца. Те не могат да разкажат своята история. Не могат да поискат справедливост. Не могат да извикат за помощ. Когато те нямат глас, ние сме длъжни да говорим вместо тях. Когато те не могат да потърсят защита, ние сме длъжни да я потърсим от тяхно име. Защото понякога между едно дете и насилието стои единствено смелостта на неговите родители да не мълчат.